Китайската морска стратегия: от наследството на Чжън Хъ до надпреварата със САЩ

Статия на Al Jazeera Arabic (15 юни 2026) проследява историческите и стратегическите причини Китай да измести фокуса си от сухопътна към морска мощ. Текстът припомня плаванията на китайския мореплавател мюсюлманин Чжън Хъ в Индийския океан в началото на XV век и последвалото прекратяване на експедициите при династията Мин, включително политики на „морска забрана“. В следващите векове Пекин приоритизира защитата на сухопътните граници и изграждането на укрепления, свързвани днес с Великата китайска стена, докато европейската и по-късно британската морска експанзия довежда до загуба на позиции, включително в Макао и Хонконг, и до „века на унижението“, който според официалния китайски разказ завършва през 1949 г. Авторът отбелязва, че китайският флот не е водил морска битка от 1988 г. при сблъсък с виетнамски кораби около рифа Файъри Крос. От средата на 90-те години модернизацията на ВМС е под засилено наблюдение в САЩ, включително чрез годишни доклади на Congressional Research Service и създаването през 2006 г. на институт към U.S. Naval War College. Ключови фактори са географията на „първата островна верига“ (Япония–Тайван–Филипините–Индонезия), спорът за Тайван и значението на Южнокитайско море (3,5 млн. кв. км; между една трета и половината от световния морски трафик). Изтъква се зависимостта на Китай от морската търговия: над 90% от външната търговия и около 80% от вноса на петрол минават по море, което се свързва с „дилемата Малака“. Текстът описва етапи на развитие: при Дън Сяопин и адмирал Лю Хуацин (1982–1988) се въвежда „активна отбрана в близките морета“; инцидентът с кораба „Ин Хъ“ (1993) и кризата в Тайванския проток (1995–1996) ускоряват курса. През 1998 г. е купен „Варяг“ от Украйна и по-късно е въведен като „Ляонин“ (2012). Посочва се участие в антипиратски мисии край Сомалия от 2008 г. и първа...